|
 I. Правна уредба на състезателните права съгласно действащото българско право
Терминът „състезателни права” присъства в Закона за физическото възпитание и спорта(ЗФВС) от самото му приемане от Народното събрание през 1996 г. Дълго време вЗФВС липсваше определение на този термин, като такова беше въведено в Правилниказа прилагането му (ППЗФВС), влязъл в сила на 18.07.2003 г. Съгласно тогавашната алинея 3 на член 11, състезателните права са съвкупност от правото на спортиста даучаства в тренировъчната и състезателната дейност на спортен клуб, както исвързаните с това участие имуществени и неимуществени права. С последнитеизменения на ЗФВС от 30.05.2008 г. определение на термина „състезателни права” вечесе съдържа в новия член 35 „б” на ЗФВС, чието съдържание е почти идентично: Състезателните права са съвкупност от правото на спортиста да участва втренировъчната и състезателната дейност на спортен клуб, както и свързаните с товаучастие права.
Преди измененията на ЗФВС през 2008 г. състезателните права се споменавахаединствено в: член 13, даващ право на спортните клубове, придобили членство всъответната спортна федерация да предлагат на такава федерация предоставянето,прекратяването и отнемането на състезателните права на спортистите; член 19, ал.1,установяващ правото на спортните федерации, получили спортна лицензия дапредоставят, прекратяват и отнемат състезателните права на спортистите; и вдопълнителните разпоредби на закона, където терминът "Трансфер на спортисти" едефиниран като „ нормативно регулиран акт за промяна в клубната принадлежност исъстезателните права на спортистите”.
От цитираните разпоредби можеше да се направи изводът, че основното правомощие за предоставяне, прекратяване и отнемане на състезателните права принадлежи на спортните федерации, като инициативата за неговото упражняване може да идва и от спортните клубове. Не ставаше обаче категорично ясно кой е притежателят на състезателните права – спортната федерация, спортния клуб или самият спортист? Този въпрос намери отговор с разпоредбата на член 14 от ППЗФВС, който потвърди, че спортна федерация може да отнеме състезателните права на картотекиран от нея спортист за определен период от време или окончателно, като действа по нейна инициатива или по мотивирано предложение на спортния клуб, притежаващ състезателните права.
Измененията в ЗФВС през 2008 г. разшириха законовата уредба на състезателните права. Освен изрично въведеното определение в член 35 „б”, член 35 „а” съдържа разпоредби относно картотекирането. Последното е акт, с който се създават състезателни права за определено физическо лице, придобиващо статута на спортист. То се извършва само след изразено писмено желание от лицето, желаещо да бъде картотекирано. Спортните федерации определят условията и реда за картотекиране на спортистите аматьори и професионалните спортисти. Спортистите аматьори и професионалните спортисти получават състезателни права след картотекиране в лицензираната федерация за съответния спорт. Искането за картотекиране се прави от клуба, на който спортистът е предоставил състезателните си права. Последният текст отново потвърждава извода (този път в самия ЗФВС, а не в правилника), че състезателните права в крайна сметка се притежават от спортните клубове, на които са предоставени от спортистите. А чрез картотекирането спортната федерация дава валидност на така предоставените състезателните права, т.е. признава на съответното лице статут на спортист, а на клуба му – правото да притежава състезателните му права. Затова състезателните права се създават реално от момента на картотекирането.
Част от разпоредбите на ППЗФВС относно картотекирането като акт, чрез който се създават състезателните права, бяха възпроизведени в последната редакция на ЗФВС. Все пак правилникът продължава да съдържа по-подробна уредба в сравнение със закона. Така например, той посочва срока на картотекирането, който е една спортно-състезателна година и признава правото да бъдат картотекирани само на лица, които са български граждани или са чужди граждани, на които е разрешено дългосрочно пребиваване в Република България. ППЗФВС допуска лице на възраст под 18 години да бъде картотекирано като спортист по определен вид спорт при спазване на разпоредбите на чл. 3 и 4 от Закона за лицата и семейството.
Описана е и процедурата по картотекирането, извършвана от съответната спортна федерация при предложение от спортен клуб. Федерацията вписва предложеното лице в отделен регистър и му издава официален документ – състезателна карта. Картата има пореден номер и съдържа данните на лицето по документа за самоличност или акта за раждане и негова актуална снимка. Спортистите удостоверяват състезателните си права със своята състезателна карта.
Член 11, ал.5 от ППЗФВС, който понастоящем съдържа определението на термина „състезателни права”, също така пояснява, че спортистът е длъжен да се състезава само от името на клуба, към който е картотекиран.
ППЗФВС определя и начините на прекратяване на състезателните права, произтичащи от картотекирането. Те са изчерпателно изброени в член 15 от същия и са следните: взаимно съгласие на страните; желание на картотекираното лице, изразено писмено; изтичане на срока на картотекиране; смърт или поставяне под пълно запрещение на картотекираното лице; заличаване на регистрацията на спортния клуб;
Член 18 от ППЗФВС определя срока за упражняване на състезателните права, който съвпада със срока на договора при спортистите професионалисти, докато при спортистите аматьори такъв е срока на картотекирането. Спортист с прекратен договор или с изтекла картотека има правото да определи самостоятелно към кой спортен клуб да бъде картотекиран.
II. Състезателните права на спортистите според международната футболна федерация ФИФА, законодателствата на други държави и правото на Европейския съюз
Концепцията за състезателните права е изключително уредена на ниво национални законодателства. Ако вземем за пример международната футболна федерация ФИФА, нейните актове никъде не предвиждат създаването или уреждат по какъвто и да било начин състезателните права на футболистите. Съществуването на такава концепция в някои национални законодателства е предизвикало ФИФА да даде и своето определение за тях. Това е станало във факс от 27.02.2006 г., подписан от Директора на правния департамент на ФИФА и Председателят на Комитета за статута на футболистите. В него ФИФА определя така наречените от нея „федеративни права” като „ юридическата връзка, съществуваща между клуб и състезател, която започва с картотекирането на състезателя за този конкретен клуб в националната асоциация. Тази връзка се прекратява с картотекирането на същия състезател в полза на друг клуб. Тази юридическа връзка е била отделна и независима от трудовия договор, подписан от състезателя и въпросния клуб.”
Интересен факт е, че според ФИФА концепцията за „състезателни права” вече не съществува. Българското законодателство в областта на спорта ясно показва, че това не е така и съвсем не е единствения пример. Преди няколко години в Холандия федеративните права на двама известни бивши футболисти на Фейенорд Ротердам Дирк Кайт, в момента играч на английския Ливърпул, и Саломон Калу, състезаващ се понастоящем също за клуб от острова – лондонския Челси, са били обект на сделка, целяща закупуването на тези права от инвестиционен фонд. Въпреки че в крайна сметка сделката се е оказала опорочена и не е породила желаните от страните правни последици, подписан договор между двете страни бил публикуван в холандските вестници. В него инвестиционният фонд е изразил интереса си да придобие икономическите права, произтичащи от федеративните права на посочените футболисти. И двата термина – „федеративни права” и „икономически права, произтичащи от федеративните”, са били дефинирани за целите на договора. В него „федеративно право” е „правото на записване на състезателя в официално състезание”. А „икономическо право, произтичащо от федератовното” е „всяка сума, която трета страна би могла да плати за придобиване на федеративните права на състезателя и която включва и всяка сума, която самият състезател би могъл да плати на клуба си като компенсация за прекратяването на трудовия договор между играча и клуба при условията на приложимото право.” 1
Практиката за придобиване на състезателни права на футболисти от инвестиционни фондове и други трети лица е широко разпространена в Аржентина и Бразилия. Случаят, добил най-голяма популярност, е този на аржентинския футболист на Манчестър Юнайтед Карлос Тевес, чиито състезателни права и свързаните с тях икономически такива, се притежават от консорциум, чийто представител е крупният ирански бизнесмен Киа Джорбчиян. В Бразилия пък се разпространяват легенди как агентите на футболистите буквално носят състезателните карти на клиентите си в джоба си. Не са малко и случаите, когато състезателните права на даден футболист се притежават от няколко агенти.
Разпространението на подобна практика в държавите-членки на Европейския съюз (ЕС) буди основателни притеснения от вероятно нарушаване на принципа на свобода на движение на работници, който е фундаментален за ЕС. В случаите, когато трета страна притежава състезателните права на даден футболист, последният не би могъл да подпише свободно с избран само от него клуб, защото въпросната трета страна може да изисква плащане на висока сума срещу правото си да разреши картотекирането на футболиста в полза на новия му клуб. В допълнение, третата страна може да е инвестирала сериозна сума в състезателни права и е нормално в бъдещите си действия да се ръководи повече от желанието си да си гарантира и възвърне инвестицията, отколкото от интересите на състезателя. Някои автори дори сравняват такава ситуация с ново робство в професионалния футбол след премахването на старата трансферна система в резултат на делото Босман, защото „физическо лице не може да бъде собственост на друго лице дори и ако е дало съгласието си и това съгласие не е било получено в резултат на принуда”.2
Очевидното противоречие на възможността компания да притежава състезателни права на футболист с фундаментални принципи на правото на ЕС и на правото изобщо, вече предизвика реакции и от представители на европейските институции. Карлос Тевес, за предоставянето на чиито услуги притежаващата правата му компания иска 32 милиона британски паунда от Манчестър Юнайтед, бе публично посъветван от члена на Европейския парламент Крис Хийтън-Харис да се освободи от договора си и подпише спокойно с английския клуб, като се позове на правото на ЕС и потърси подкрепа от Европейската комисия. Според информации в пресата самият клуб Манчестър Юнайтед е ангажирал адвокати, които да проучат възможностите за прекратяване на договора на Тевес с компанията на Джорбчиан.
Към днешна дата обаче, практиката за придобиване на състезателни права на футболисти и свързаните с тях икономически права от трети страни, прави опит да си пробие път и в ЕС, както показва примерът с Холандия. Присъствието на концепцията за състезателни права в българското законодателство опровергава мнението на ФИФА, че федеративни права вече не съществуват. Друга страна-членка на ЕС – Испания - също признава съществуването на федеративни права, но с изричната уговорка, че те могат да принадлежат само на състезателя.
Българското законодателство, както вече беше уточнено по-горе, предвижда състезателните права да се притежават от клуба. Възможно ли е състезателните права и най-вече свързаните с тях икономически такива да бъдат прехвърляни от спортния клуб на трета страна – инвестиционен фонд, търговско дружество, агент и т.н., за да съществува опасност от нарушаване на принципа на свободно движение на работници в ЕС?
III. Придобиване на състезателни права от трети страни съгласно българското законодателство
Състав на Върховния административен съд (ВАС) в свое решение от 03.02.2006 г., тълкувайки сделката „трансфер на спортисти” за целите на нейното облагане с данък добавена стойност е достигнал до „единствения правилен извод” по собствените му думи, че не се касае за сделка със стока, а за прехвърляне на нематериални права, каквито са състезателните права. ВАС е трябвало да класифицира предмета на сделката „трансфер на спортисти” по действащото тогава данъчно законодателство или като продажба на стока, или като предоставяне на услуга, и съвсем естествено е заключил в полза на последното, тъй като „футболистите не са стока и състезателните им права не представляват право на собственост или друго вещно право върху стока”. Според ВАС по същество услугата представлява "осигуряване на персонал", независимо дали между клуба и футболиста ще възникнат трудовоправни, гражданскоправни отношения или ще последва незабавно последваща доставка на услуга със същия предмет към друг футболен клуб. 3 Приравняването на състезателните права с нематериални активи за данъчни и счетоводни цели им дава принципната възможност да служат като предмет на различни сделки, включително на придобиването им от трети лица. Дали тази принципна възможност би могла да се използва на практика е въпрос, на който може да се отговори след изследване и на концепцията за „трансфер на спортисти”, както и на нововъведаната в ЗФВС с последните изменения от 2008 г. концепция за „трансферни права”. Анализът ще покаже дали по българското право е възможно спортен клуб да прехвърли състезателни права на свой спортист на страна, която е различна от друг спортен клуб.
IV. Концепциите за „трансфер на спортисти” и „трансферни права” съгласно българското право
"Трансфер на спортисти" е дефиниран в параграф 5 от допълнителните разпоредби на ЗФВС като „нормативно регулиран акт за промяна в клубната принадлежност и състезателните права на спортистите”. Трансферът следователно е акт, чиято уредба се съдържа само в закон и не може да бъде предмет на свободно договаряне между страните по договора за трансфер. Така направено определението разкрива два аспекта на трансфера на спортисти: първо, той е свързан със смяна на клуба; и второ, той влече след себе си и прехвърлянето на състезателните права на спортистите.
Трансферът на спортисти е споменат още два пъти в ЗФВС. Член 13 дава право само на спортните клубове, които са станали членове на съответната спортна федерация да извършват трансфер на спортисти. Последният е посочен и сред източниците на финансиране за спортните организации, които са юридически лица с нестопанска цел, регистрирани в обществена полза съгласно член 62,ал.1, т.2. Основните разпоредби, касаещи трансфера на състезателните права на спортистите, се съдържат в ППЗФВС. Това е очевидно и нормативния акт, регулиращ трансфера на спортисти, съгласно дефиницията, посочена в допълнителните разпоредби на ЗФВС.4
Съгласно член 19 от ППЗФВС състезателните права на спортист се прехвърлят от клуба, към който той е картотекиран, чрез възмезден договор за трансфер, в резултат на който спортистът променя своята клубна принадлежност. Състезателни права на спортист могат да се преотстъпват от един спортен клуб на друг за определен период от време в рамките на спортносъстезателната година. Прехвърлянето или преотстъпването на състезателни права се извършва след предварително писмено съгласие на спортиста.
Член 20 ППЗФВС определя, че договорите за трансфер се сключват в писмена форма с нотариална заверка на подписите и се вписват в трансферен регистър на спортната федерация. Трансферната цена е предмет на свободно договаряне между страните.
Състезателните права принадлежат на спортния клуб и могат да бъдат прехвърлени от един клуб на друг въз основа на трансфер, който е нормативно регулиран акт. Този факт означава, че макар и определяни от българските съдилища като нематериални активи, състезателните права не могат да бъдат придобивани от трети лица, различни от спортни клубове, независимо дали търговски дружества, физически лица или инвестиционни фондове.
С последните изменения на ЗФВС обаче, бе въведен и терминът „трансферни права”. Новият член 35 „в” ги определя като съвкупност от правото да се договаря промяна на клубната принадлежност на спортист и правото да се получи трансферна цена. Трансферните права принадлежат на клуба, към който едно лице е картотекирано като спортист. Лице, което няма валиден договор със спортен клуб и не е картотекирано, може самостоятелно да договаря условията за придобиване на състезателни права към определен спортен клуб.
Трансферните права са очевидно различни от състезателните права. Те наподобяват изключително именно икономическите права свързани със състезателните. Концепцията за трансфер на спортисти, както е дефинирана в ЗФВС, не обхваща прехвърлянето и на трансферните права. Ето защо съществува принципна възможност за използването на трансферните права като предмет на сделки между спортни клубове и трети лица и тази възможност не се опровергава от други разпоредби на ЗФВС или ППЗФВС, както е случая със състезателните права.
Следователно, няма законова пречка от гледна точка на българското законодателство противоречивата практика за придобиване на икономическите права, свързани с федеративните права на футболистите, да бъде прилагана у нас, което би било в разрез с основополагащия принцип на ЕС за свобода на движение на работници в рамките на общия европейски пазар.
V. Концепцията за състезателните права в правилниците на спортните федерации
Член 8 от ППЗФВС предвижда в 6 месечен срок от получаването на лицензията спортните федерации да предлагат за утвърждаване от председателя на Държавната агенция за младежта и спорта на правилници за предоставянето, прекратяването и отнемането на състезателни права и за статута на спортистите аматьори и спортистите професионалисти, участващи в дейността на членуващите в тях клубове. В допълнение член 20, ал.3. задължава всяка спортна федерация да приеме правилник за условията и реда за трансфер и преотстъпване на състезателни права на спортистите аматьори и спортистите професионалисти, който следва да бъде утвърден от председателя на Държавната агенция за младежта и спорта.
VI. Концепцията за състезателните права в правилниците на Българския футболен съюз
За настоящата статия интерес представлява Правилникът на Българския футболен съюз (БФС) за състезателните права на футболистите, както и онези разпоредби от други негови правилници, които имат отношение към същата материя. Това е така, защото, както бе изяснено по-горе, концепцията за състезателните права на футболистите не само не е призната от световната футболна централа ФИФА, на която БФС е подчинена, но дори и същата е на мнение, че такива вече не съществуват на практика. В същото време БФС трябва да съобрази вътрешните си правилници, както с българското законодателство, така и с правилниците на ФИФА, които много често си противоречат.
Правилникът на БФС за състезателните права на футболистите за сезона 2008/2009 г. (Правилникът) определя, че принадлежността към определен футболен клуб не означава автоматическо получаване на състезателни права на футболиста от името на този клуб. Такова изрично получаване е необходимо, за да бъде разрешено на футболиста да се състезава в определено първенство от името на определен футболен клуб или клубове. Правилникът предвижда удостоверяването на състезателните права да се осъществява посредством футболен паспорт, издаден от съответния администриращ орган на БФС. В съответствие с изискванията на ППЗФВС състезателните права важат само за определена спортно-състезателна година или част от нея и могат да бъдат отнемани за определен период от време или завинаги от съответните органи на БФС.
По-нататък Правилникът съдържа разпоредби за състезателните права на футболиста-аматьор и футболиста-професионалист. Основно изискване за получаване на състезателни права на футболиста-професионалист е наличието на сключен и действащ договор с професионален футболен клуб. Получаването на състезателни права се извършва след депозиране на договора в администриращия орган и Асоциацията на българските футболисти, включването в щата на професионалния футболен клуб и съответното му номериране. Получаването на състезателни права се извършва само за лицензиран футболист, въз основа на сключен лицензионен договор междъ него и БФС. Правилникът посочва минималния брой на футболистите с договори за клубовете от А и Б футболни групи и правилата за наемане на чуждестранни футболисти извън страните-членки на ЕС.
Правилникът съдържа и правила за преотстъпване на футболист от един професионален футболен клуб в друг, както и последиците от прекратяването на такова преотстъпване. В него обаче не се съдържат правила за прекратяване на състезателните права. Единствено член 26 посочва случаите, когато професионален футболист може да участва от името на повече от един клуб в една спортно-състезателна година. Такова участие е разрешено при прекратяване на договора по основателна или друга спортна причина или по взаимна договореност - само в трансферните периоди и след включване в трансферната листа, както изисква Трансферния правилник на БФС. Съгласно последния в случаите, когато футболистът е прекратил договора си по своя вина, той не може да попадне в трансферната листа до изтичане на срока на прекратения му договор. Самият договор може да бъде прекратен само и единствено с решение на Арбитражната комисия на БФС съгласно Трансферния правилник и Правилника за статута и трансферите на футболистите.
Възможността за прекратяване на договорите само и единствено с решение на Арбитражната комисия на БФС е очевидно породено от концепцията за състезателните права. При нейното действие връзката между състезател и клуб, възникнала при картотекирането, продължава да съществува дори и в случаите, когато трудовият договор е прекратен независимо на какво основание. Съгласно член 19 от ЗФВС спортната федерация е единствения орган, който е оправомощен да прекрати състезателните права на даден състезател. Ето защо е необходимо в случаите на прекратен договор да се проведе и отделна процедура пред орган на спортната федерация, който да прекрати и състезателните права на съответния състезател, създадени с акта на картотекиране.
В същото време член 15 от ППЗФВС определя за достатъчно самото желание на състезателя да прекрати състезателните си права, което следва да е изразено писмено. Би било целесъобразно и юридически прецизно правилниците на БФС да определят Арбитражната комисия на БФС като единствен компетентен орган за прекратяване на състезателните права на футболистите, а не че самото прекратяване на договорите се осъществява само и единствено с нейно решение. Така формулирана, сегашната разпоредба не държи сметка за случаите, когато даден футболист прекратява договора си, независимо дали едностранно или по взаимно съгласие, и не се явява пред Арбитражната комисия на БФС, било поради присъединяване на състезателя към чуждестранен клуб или поради факта, че относно прекратяването се е произнесъл компетентен арбитражен орган за разрешаване на трудовоправни спорове. В тези случаи формално според действащата уредба на БФС договорът между клуб и състезател ще продължава да е валиден, само защото не е бил прекратен с решение на Арбитражната комисия на БФС.
Член 18 от ППЗФВС също така говори за съвпадане на упражняването на състезателните права със срока на договора при професионалните спортисти, но не свързва тяхното прекратяване с факта на прекратяване на договора, т.е. юридическата връзка между клуба и състезателя, произтичаща от картотекирането, продължава да съществува и може да бъде прекратена единствено с акт на спортната федерация, извършила въпросното картотекиране. Член 26 от Правилника на БФС за статута и трансферите на футболистите, от своя страна, свързва прекратяването на договора с автоматичното прекратяване и на състезателните права на футболиста във футболния клуб, което се постига именно чрез невъзможността договора да бъде прекратен по друг начин, освен с решение на БФС чрез структурно и организационно подчинената му Арбитражна комисия.
Съгласно ППЗФВС състезателните права се прекратяват по желание на състезателя. Правилникът на БФС за статута и трансферите на футболистите на БФС обаче изисква основателна спортна или друга причина или взаимно съгласие. Футболист не може да прекрати самостоятелно състезателните си права само чрез подаване на молба до футболния съюз. В държавите, които не са възприели концепцията за състезателните права, всеки футболист може да прекрати договора си с клуба и само при наличие на спор между клуба и състезателя относно причината за прекратяването същият се предявява за разглеждане пред съответния орган, компетентен да го разгледа, от недоволната от прекратяването страна.
Според актовете на БФС се получава едно хибридно производство пред Арбитражната комисия на БФС, което, от една страна, е административно – по прекратяване на състезателни права, но, от друга страна, е и правораздавателно, защото съдържа произнасяне за вината. Последната не може да е част от производството по прекратяване на състезателните права, защото е елемент от спор, който се явява трудовоправен. А спортна федерация няма право да разрешава такива спорове по ЗФВС, защото спортните федерации са компетентни да осъществяват спортно правосъдие и спортно-технически арбитраж, но не и да разрешават имуществени спорове, каквито са трудовоправните. Същият извод се потвърждава и от самият Устройствен правилник на Арбитражната комисия на БФС, чийто член 13, ал.2 казва, че арбитражната комисия не разглежда спорове, които нямат спортно-състезателен характер и са подсъдни на съдилищата или други юрисдикции. Затова и всяко едно решение на Арбитражната комисия, което засяга елементи на трудовоправен спор би било нищожно, поради липса на компетентност.
Очевидно БФС държи да има произнасяне по вината в рамките на производството по прекратяване на договорите на футболистите от Арбитражната комисия, защото свързва вината с определени правни последици. Ако прекратяването е станало без вина на футболиста, т.е. по основателна спортна или друга причина, същият може да премине в друг футболен клуб само в трансферните периоди и след включване в трансферната листа. При прекратяване, за което футболистът има вина, той не може да попадне в трансферната листа до изтичане на срока на прекратения му договор.
Последната хипотеза показва съвсем ясно как футболист не може да се освободи от връзката си с клуба, дори и да е прекратил едностранно договора си и да е готов да плати обезщетение на клуба си. В случаите, при които футболист не може да докаже вина на клуба за прекратяване на договора, Арбитражната комисия на БФС изобщо не уважава желанието на състезателя да го прекрати и буквално го принуждава да се върне в клуба си. Ако футболистът въпреки всичко напусне, то не би имал възможност да упражнява професията си за оставащия срок на договора, който може да се окаже и повече от две години.
Това правно положение на футболистите контрастира особено ярко с правния статут на работниците и служители по Кодекса на труда, които имат право да прекратят срочен трудов договор единствено с тримесечно предизвестие и без никакви последици за себе си от финансов или друг характер. Нещо повече – то вече е неприемливо и от гледна точка на Правилника на ФИФА за статута и трансферите на футболистите, който с измененията си от 2005 г. либерализира режима на прекратяване на договорите на футболистите. Промените бяха наложени в резултат на дебата дали правилото Босман, съгласно което футболист с изтекъл договор има право да подпише свободно с друг клуб като свободен агент без заплащане на трансферна сума от новия клуб, важи също и в случаите на едностранно прекратен договор, защото тогава реално също не е налице действащ договор. Според Жан-Луи Дюпон – адвокатът на Босман – футболист има право на свободен трансфер съгласно правилото Босман и в случаите на едностранно прекратен договор и единствено е длъжен да обезщети клуба си за претърпените от прекратяването вреди. Това разбиране през 2005 г. намери отражение в Правилника на ФИФА, когато за пръв път футболистите получиха правото сами да определят съдбата си. За да се избегне стимулирането на нарушения на договори, ФИФА въведе т.нар. защитени периоди, по време на които всяко едностранно прекратяване, освен задължение за плащане на обезщетение, води и до спортни санкции. Най-сериозното такова наказание е 6 месеца забрана за участие в официални срещи. Въпреки възпиращото действие на спортните санкции, новата система представлява истинска революция, защото тя закрепи за пръв път правото на избор на работодател на футболистите, което до този момент беше изобщо отречено. Именно промените от 2005 г. са причината ФИФА да обяви през 2006 г., че концепцията за федеративните права вече не съществува, но в България, както показа анализът в настоящата статия, тя все още се използва.
VII. Изводи и препоръки
Концепцията за състезателните права е уредена в българското законодателство. Тази уредба не създава особени правни проблеми, предвид факта, че ППЗФВС определя за достатъчно желанието на спортиста, изразено писмено, за прекратяване на състезателните му права. Състезателните права могат да се притежават само от спортен клуб и да се прехвърлят само на друг спортен клуб в резултат на трансфер, който е нормативно регулиран акт. По този начин законът изрично забранява придобиването им от трети лица, които нямат статут на спортни клубове. С въвеждането на концепцията за „трансферни права” и липсата на законова забрана за тяхното прехвърляне и на трети страни, които не са спортни клубове, съществува принципна възможност трансферните права на спортисти да бъдат придобивани от търговски дружества, инвестиционни фондове и други подобни. Сбъдването на такава хипотеза би накърнила сериозно свободата на спортистите да избират къде да се състезават и е в противоречие със основополагащия принцип на ЕС за свобода на движение на работници.
Правилниците на БФС, засягащи състезателните права на футболистите, също съдържат ограничения на правото на на футболистите да сменят работодателя си дори и при прекратен договор. За разлика от ППЗФВС, който изисква единствено желание на спортиста за прекратяване на състезателните му права, Арбитражната комисия на БФС изследва и въпроса за вината и ако не счете, че такава е налице по отношение на клуба, не прекратява състезателните права на футболиста. Нещо повече – правилниците на БФС не признават и никакъв друг начин за прекратяване на договор на футболист, освен с изрично решение на Арбитражната комисия. По този начин уредбата на състезателните права в правилниците на БФС се отклонява от тази в ЗФВС и ППЗФВС.
Обикновено в такива случаи БФС оправдава решенията си с изискванията на ФИФА, с които футболният съюз като неин член, е длъжен да се съобрази. След промените на Правилника на ФИФА през 2005 г. световната футболна централа единствено изисква в случаите на прекратяване на договор без основателна причина, виновната страна да заплаща обезщетение, чийто размер може да е и предварително определен в договора, както и да бъдат налагани спортни санкции. БФС обаче директно забранява на футболист да прекрати договора си, ако не успее да докаже вина на клуба. Критериите за наличие на вина и съответно на основателна причина за прекратяване, от друга страна, са абсолютно неясни и на практика членовете на Арбитражната комисия решават по своя собствена субективна преценка във всеки индивидуален случай. Самото признасяне за вината реално става в рамките на производството по прекратяване на договора и състезателните права на конкретния футболист, което в още по-голяма степен неглижира решаването на този изключително важен въпрос. В допълнение, практиката на Арбитражната комисия на БФС показва, че решенията по прекратяването на договорите съдържат единствено констатация коя е виновната страна без да се изтъкват каквито и да било мотиви, което само по себе си е достатъчно основание за обявяване на нищожност на така взетите решения. На фона на всичко изложено дотук, можем да прибавим и факта, че Арбитражната комисия не е дори компетентна да решава спорове, които нямат спортносъстезателен характер съгласно ЗФВС и собствения си устройствен правилник.
Какво би трябвало да се направи
Най-логичното решение е да се изгради на национално ниво система, подобна на тази на ФИФА за случаите с международен елемент. Правилникът на ФИФА позволява на всеки футболист да прекрати договора си едностранно. При спор свързан с прекратяването, същият се отнася до съответния компетентен орган на ФИФА, който решава относно всички елементи на спора, включително вината, размера на обезщетението и евентуалните спортни санкции. Докато спорът е висящ, ФИФА може да разреши на футболиста да се състезава за новия си клуб.
Прекратяването на състезателните права трябва да става по желание на състезателя, а след това само при наличие на правен спор същият да се отнася до съответния компетентен съдебен или арбитражен орган. Такъв може да бъде българския съд, което при трудовоправни спорове е позволено от ФИФА, национален спортен арбитражен съд или Камарата за разрешаване на спорове на ФИФА при наличие на международен елемент.
Уставът на БФС предвижда създаването на арбитражен съд, който следва да разрешава спорове, възникнали при прекратяване на договори между футболисти и клубове.
ФИФА, от своя страна, препоръчва на националните асоциации създаване на национални камари за разрешаване на спорове, изградени по подобие на Камарата за разрешаване на спорове на ФИФА при спазване на принципа за равно представителство на футболисти и клубове.
Във всички случаи такива спорове не следва да се разрешават от Арбитражната комисия на БФС и, още по-малко, да се вмъкват като част от производството за прекратяване на състезателни права, което по своята същност е съвършено различно и има административен, а не правораздавателен характер. При това положение ще се преодолеят и основателните обвинения в противоконституционност на действащата в момента система за разрешаване на спорове от органи, които нямат характер на съд. Защото Арбитражната комисия на БФС съгласно член 2 от собствения й устройствен правилник е „орган на БФС”, т.е. орган на спортна федерация.
Борис Колев*
Юрист, член на Консултативния съвет на списание „Международно спортно право”, издавано от Института “Tобиас Асер” в Хага,
*Повече за автора може да прочетете на www.decaleges.com
Източник: GRADEV SPORTS Agency
Забележки:
1 Роберто Мартинс: Свобода на движение във връзка със спорта, списание „Международно спортно право”, брой 1-2/2007 г. , страница 104;
2 Робърт Сийкман: Трудово право, предоставяне на услуги, трансферни права и социален диалог в професионалния футбол в Европа, списание „Международно спортно право”, брой 1-2/2006 г., страница 117;
3 Решение на ВАС номер 1282 от 03.02.2006 г, адм.дело номер 7270/2005 г.
4 Съдебните решения, включително цитираното такова на ВАС от 03.02.2006 г., все още се позовават на Наредба 3/18.06.1999 г. за статута на лицата, участващи в тренировъчната и спортно-състезателната дейност и за трансфер на състезателните права. Същата продължава да се представя и в правно-информационните системи като част от действащото българско законодателство. Нейната валидност, обаче, по отношение на частта, отнасяща се до статута на спортистите, може да бъде оспорена, поради факта, че макар и неотменен официално, член 35 от ЗФВС, който е послужил за правно основание за издаване на цитираната наредба, е бил изменен по начин, отменящ правото на председателя на Комитета за младежта, физическото възпитание и спорта да определя статута на спортистите чрез наредба. Все пак наредбата е считана за действаща в частта си, касаеща уредбата на трансфера на състезателни права и именно поради това е била използвана в редица решения на ВАС за изясняването на правната природа на трансфера на спортисти. Независимо о това, мнението на автора е, че много от разпоредбите на наредбата в тази й част са били възпроизведени в приетия четири години по-късно ППЗФВС и затова последният следва да бъде считан за единствения нормативен акт, уреждащ материята за трансфера на спортисти и, следователно, мълчаливо отменящ също и тази част от наредбата.
 |
